Осем етажа надолу. С онези, херметическите асансьори.

Още две стъпала – и хоп – на седалката, в която винаги се чувствам малка. Бумтящо, пулсиращо задръстване. Бързо и леко, като близване на сладолед, през руините на крайните квартали. Градът остава зад нас; и плъзгането на гумите; и усмивката, от която очите му стават по-добри; и мигличките, които флиртуват с рамките на очилата ми; някакво полусънно състояние, магически каданс, в който да вдигнеш поглед прилича на ефимерния живот на пеперудите (кадифени, меки, създадени от нещо неясно, непознато за толкова земната ни сетивност..)

Моторът спря дрезгавия си брътвеж.
Наричам го Личен Социален Експеримент и ясно съзнавам особения начин, по който преминава отвъд границите на доброто възпитание - нарушава личното пространство, неволното, анонимно участие е един вид принуда. Само с присъствието си да извадиш някого от обичайното му поведение – попаднал в червената точка на мерника ти, той се усеща проследен, проучен, изследван, притеснен.
Впиха се в мен няколко ножчета – светкавични и точни – непоказана болка, вечно смирение, нужда от нечия власт, крайна умора, страх. Такива бяха очите им.
С тайно любопитство си открадваха по част от мен; не достатъчно смели, за да ме заговорят. И можех да видя колко предпазливо и колко искрено е любопитството им. И сигурно си мислеха какво ли не; и може би никога нямаше да отгатнат какво търсех и какво открих в погледите им – работници в арматурен двор.