Без заглавие

Луната е нощната ми лампа,
очите ти са пишещата ми машина.

Помня как
прегръщаш рошавите ми коси
и заедно се шляем
на друго място
и по друго време.

Без да говориш,
само с поглед -
някак без да се усетиш -
подпали всичко
помежду ни.
Горящите пламъци
вече личат
в очите ни.

Отдавна плувам
в мислите ти.
Отдавна сънувам
сънищата ти.
И телефонното пробождане -
адски ми е важно!
По-леко ми е,
откакто отново си имам
онези, толкова важни
21 грама..

А някога
луната беше нощната ми лампа,
а очите ми
бяха пишещата ми машина.

Вятър разпиля мислите ми.
Затова разбрах,
че и ти се усмихваш.
Нямам представа
как сънуват очите ти,
как изглежда деня ти.

Тишината ми каза,
че и ти се усмихваш - 
вкусът на устните ти,
маршрутът на пръстите ти...
Щурци донесоха лято
в леглото ми.
Земята прегърна луната
в сянката си. 
Разреши ми да вляза в съня ти.
Разкажи ми
как да бъда деня ти.

Усмихвам се,
защото ти се усмихваш.
Вече няма да си тръгвам.
Този път просто ще остана.

Луната пак дойде  

да помълчим заедно.

Седна на перваза

на прозореца ми,

подпря глава с ръка.

Емоционална руска рулетка

разиграваха съседите.

Разказваха за любовта си

в минало свършено време.

Не виждаха къде е дъното

и къде е хоризонта.

Проклятието на двойките

е в самотата.

Денонощната телевизия

е проклятието

на самотните.

Ние с луната

продължавахме 

мълчаливия си диалог.

Заслушахме се в

тишината на града,

която крещеше в лицата ни.

Мъглите

на шумни компании

се движеха

между градовете,

в погледите,

между нас.

 

 

Осем етажа надолу. С онези, херметическите асансьори.

Още две стъпала – и хоп – на седалката, в която винаги се чувствам малка. Бумтящо, пулсиращо задръстване. Бързо и леко, като близване на сладолед, през руините на крайните квартали. Градът остава зад нас; и плъзгането на гумите; и усмивката, от която очите му стават по-добри; и мигличките, които флиртуват с рамките на очилата ми; някакво полусънно състояние, магически каданс, в който да вдигнеш поглед прилича на ефимерния живот на пеперудите (кадифени, меки, създадени от нещо неясно, непознато за толкова земната ни сетивност..)

Моторът спря дрезгавия си брътвеж.
Наричам го Личен Социален Експеримент и ясно съзнавам особения начин, по който преминава отвъд границите на доброто възпитание - нарушава личното пространство, неволното, анонимно участие е един вид принуда. Само с присъствието си да извадиш някого от обичайното му поведение – попаднал в червената точка на мерника ти, той се усеща проследен, проучен, изследван, притеснен.
Впиха се в мен няколко ножчета – светкавични и точни – непоказана болка, вечно смирение, нужда от нечия власт, крайна умора, страх. Такива бяха очите им.
С тайно любопитство си открадваха по част от мен; не достатъчно смели, за да ме заговорят. И можех да видя колко предпазливо и колко искрено е любопитството им. И сигурно си мислеха какво ли не; и може би никога нямаше да отгатнат какво търсех и какво открих в погледите им – работници в арматурен двор.

Рисувала съм облаците,
струва ми се,
и преди,
докато небето говори,
преди буря,
сред тревите
и дърветата
и флирта
на самотните птици...

Рисувала съм облаците,
струва ми се,
през всичкото време.

Сенките на боровете са остри и подредени, освен там, където яростта на стихиите е оставила болезнени следи.
Слънчеви струи боязливо полазват върховете на унилата, измокрена трева.
Хълм след хълм ме следва и мъглата, тихата спътница, която настоятелно ми напомня, че есента е вече тук.
Може би е късно да се сбогувам с лятото...?

Облаците, при залез като днешния, е банално да се описват...
Хладно е, мириса на зелена, едва покълнала трева се пропива във всяка фибра...
Не трябва да позволявам повече да взимат части от мен, уморих се да бъда специална в живота на някого...
Искам се цяла.
Искам да мога да виждам всички онези споделени залези сама...
Потръпвам от вятъра - какво от това, ако така ми харесва?!
... Просто тайничко искам сетивността си...!

Това усещане...
Застинало,
смълчано,
непринудено
очакване;
тишина-
истинска,
изпълваща,
от плът и кръв;
оттенък от парфюм;
топлота...
И собственото си дихание
улавям,
и всичко, което е още
без име...
А нима е само
празна,
прекрасна,
смутена
театрална
зала...?!

Небето или земята? - питам.
"Вратовръзка или колан? - казва Алиса..."
Тутакси пламвам от срам...!
Какво да направя, че така ми се иска
по небето
разходка да си направя,
а виждам само отражението му
в локва от стопилия се скоро
сняг край пътя....!

С вкус на сладко кафе по устните
и доволството, че съм на топло пътувам отново.
Колко прекрасни са тъжните думи...!
Бледи, диви, неясни, съвършени следи между релсите...
Зловещи са клоните, изморени, мокри до кости от влагата, вдъхват доверие, приятно е.
Отдалечавам се вече.
Самотно летят заскрежените капчици, опитват да се сближат със себе си - падат и вече ги няма - толкова близо до рая...